Отначало си мислех, че фотограф – това е човек имащ задълбочени специализирани познания и малко нещо магьосник... Тогава бях в шести клас. По-късно си бях внушил, че големите фотографи имат някаква свръхчувствителност отличаваща ги от обикновените хора. Та как иначе се създават прекрасни творби на изкуството? (Разбирай – как подяволите го нареждат това студийно осветление?). Анализирайки дълго въпроса, стигнах до извода, че всеки човек дръзнал да прави изкуство представлява сложна сплав от изострена чувствителност, богат житейски (емоционален) опит и задълбочено познаване на фундаментални науки, като философия, психология, математика и т.н. Това ми беше „аналитичния” период... Бях се взел насериозно. За щастие само за около три месеца! После се завърна чувството ми за хумор – основният ми критерий за интелигентност. Винаги съм усещал, че пътят ми към фотографията едва сега започва. Независимо от изминалите години. До тук, този път за мен беше много сложен и криволичещ, но всъщност това е пътят към моето детство. А това са дните на необременените и чисти чувства за всичко случващо се около мен. Психолозите казват, че децата възприемат света в картини. Истина е! Тогава някои автомобили ми се усмихваха, други ми се мръщеха, трети бяха агресивни хищници... Света гъмжеше не само от картини, но и от звуци, миризми и всички те оставяха трайни спомени в детското ми съзнание. Всяко лятно утро беше вълшебно и аз скачах трескаво от леглото, за да не испусна нещо интересно. А всъщност всичко случващо се беше интересно... За мен фотографията е посредник. Между моите чувства и зрителят. Мисля, че за да мога да развълнувам някой със снимките си трябва да съм болезнено честен пред себе си. И да съм в състояние да се оставя да се рея в света на детските усещания... Същите тези усещания, които си мислех, че съм загубил по пътя си към възрастната сериозност и безумните условности. Бях толкова целеустремен в този път, че изглежда детството ми беше осъдено на забрава, и то без право на помилване. Благодаря на бога (или каквото е там), че ми изпрати трудности по пътя. Толкова силни, че успях да разбудя детето в себе си. Нещата, които правя, карат много хора да ме мислят за луд, но аз НЕ ИСКАМ да бъда нормален. За осъзнаването на последното съм благодарен на Вили Карушева – вярна спътница в моята лудост. Моите снимки са адресирани към другите – тези, които успяват да се откъснат от ежедневието и да намерят време да „помиришат розите”... И много ще се радвам, ако чрез снимките си накарам някой „сериозен” човек да разбере, че на този свят има и рози! Преди време една моя приятелка астроложка ми направи хороскоп. Едно от нещата пишещи в него ме поразиха. Там се казваше, че огромна роля в моя живот играят прочетени книги, гледани филми, срещи с хора и т.н. Това ме впечатли не с друго, а със своята вярност. Ето някои от тези неща повлияли най-много на живота ми:

Поезията. Автобиографията на Тина Търнър. Морган Скот Пек и по-конкретно трилогията му „Изкуството да бъдеш бог”. Ричард Марчинко – Неговите книги ме поразиха с посланията си и генералните изводи. „Чайката” от Ричард Бах. Огюст Роден – „Едно произведение на изкуството е толкова по-силно, колкото по-честен е бил авторът пред себе си.”

Кратка биография


Моят път в няколко думи.